Овации за българския филм "Раци" на Иван Черкелов на Московския международен кинофестивал

Днес в руската столица завърши 31-ият Московски международен кинофестивал. Във връзка с Годината на България в Русия, програмата "Фокус върху съвременното българско кино" се проведе в рамките на един от най-престижните кинофоруми в света. Невероятен шанс за седмото изкуство на България беше да представи някои от най-успешните си филми на подобен международен форум, смятат организаторите от министирството на културата на България и "Националния филмов център". Проявата беше осъществена със сътрудничеството на министерството на културата на Русия, "Фест филм" и 31-ия Московски фестивал, където България участва и в конкурсната програма с филма "Паци" на режисьора Иван Черкелов.
Ето какво сподели в екслузивно интервю за кореспондента на радио "Гласът на Русия" официалният представител на "Мосфилм" за Балканите със седалище в София, кураторът на програмата "Фокус върху съвременното българско кино" Владимир Ястреба.
- Как оценявате участието на България в 31-ия Московски международен кинофестивал?
- Мисля, че това е много важно събитие и участието на България в него беше специално подготвено, още повече в Годината на България в Русия. Прожек;иите на български филми в Москва, и изобщо в Русия, е подарък за руските зрители, които през последните години нямат възможността да гледат често български филми. А онези, които бяха представени в програмата "Фокус върху съвременното българско кино" и "Раци" на Иван Черкелов, са нови филми и това предостави на руските зрители и конокритиците възможността да оценят в каква насока се развива българското кино. Що се отнася до ,частието на филма "Раци", който на 23 юни беше представен на журито на фестивала, на многобройните акредитирани чуждестранни и руски журналисти, на кинокритици, също може да се оцени като важно събитие и добра традиция на Московския фестивал с участието на български филми. Това показва, че българското кино расте, развива се и заслужава вниманието на такива престижни кинофестивали, какъвто е Московския.
- Как според Вас руската публика и кинокритиците възприеха представянето на българските филми?
- Ние всеки ден гледахме прожекции на различни филми и за мен, който се занимава с руско кино в България, ми беше многи приятно, че руските зрители реагират много достойно и могат да оценят добрите филми. Така беше и на представянето на филма "Раци" на Иван Черкелов. Що се отнася до реакцията на кинокритиците и присъстващите журналисти на пресконференцията с творческия състав на филмовия екип, то имаше изключително много въпроси, което говори за интереса към българското кино. Още по-радостно е, че след прожекцията на филма, залата се огласи от бурни и продължителни ръкопляскания. А това за създателите на филма "Раци" е най-голямата награда.
В програмата "Фокус върху съвременното българско кино" бяха включени шест игрални филми -"Разследване" на Иглика Трифонова, "Обърната елха" на Иван Черкелов и Васил Живков, Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" на Светослав Овчаров, "Шивачки" на Людмил Тодоров, "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова и филмът "15%, създаден от петнайсет режисьори. Имах възможност да гледам три от тези филми и съм напълно съгласен с оценката на Владимир Ястреба, че българското кино бележи възход, развива се и достойно може да представи България на международни форуми.
Румен Попов

ИСТОРИЯТА НАПОМНЯ И ПРЕДУПРЕЖДАВА

Уважаеми анонимен!
Съгласен съм с вашето предложение при първото ви участие в блога, че ще бъде добре ако бъде открита историческа рубрика, която ще включва не само историческите съветско-български и руско-български връзки, но и други по-значими събития в света. "Историята напомня и предупреждава" - така ще се нарича новата рубрика.
С активното си участие в блога, вие засегнахте много интересни въпроси за съветско-българските отношения преди и по време на Втората световна война, за самата война. По образование не съм историк, но съм специалист по международните отношения. Втората световна война я изучавахме две години в Московския държавен институт за международни отношения. Прочел съм/и с интерес продължавам да чета/ много исторически документи, но далеч не смятам, че съм капацитет, особено за Втората световна война. Приближаването на 70-та годишнина от началото на Втората световна война дава нови импулси за дебати за произхода на най-великата трагедия в историята на човечеството, за отговорността за нея и историческите уроци за днешния свят. Преосмислянето на историческия опит е естестевн процес, обусловен от появата на нови документални данни, от смяната на поколенията и еволюция на историческата памет.
Аз съм съгласен с вашето мнение, че не само за Втората световна война, но и за всички по-цначими събития, преди всичко трябва да се опираме на данните, на архивните материали, а не да пишем историята в зависимост от политическата конюнктура. Както тези дни в материал за Втората световна война, руският историк Борис Соколов подчерта, "историческата истина трябва да я търсят историците, а не чиновницете. А последните само не трябва да пречат на изследователите". Същият историк в статия във вестник "Новая газета" от 22 юни тази година пише, че още в съветски времена историята на Великата отечествена война е била изопачена в резултат от действията на съветските официални историци. Някои от тях се тиражират и днес, макар и в малко модернизиран вид. Най-главното от тези изопачения е броят на човешките загуби на Съветския съюз и Германия.
Сталин през 1946 година въвел в оборот цифрата 7 млн. дущи. Това са военните загуби. По времето на Хрушчов се появи цифрата 20 млн. Тя също включваше жертвите както сред мирното население, така и сред военните. Нова цифра - 27 млн. души във войната се появи през годините на преустройството, която се сочи и до днес. Общо загубите на СССР във Втората световна война се оценяват на 43,3 млн. души, от които 16-17 члн. се падат на мирното население.
А що се отнася до вашето сътресение и учудване от някои руски публикации, че военните действия на Германия срещу СССР са започнали преди прочитането от Шуленберг на заявление на германското правителство пред Молотов и връчването на нота-мемораднум на съветския посланик в Берлин от министъра на външните работи на Германия, то за това също има противоречиви мнения. За по-голяма точност и конкретика, основаваща се на архивни документи, в близко време ще се постарая да получа отговор от авторититен руски историк, което веднага ще публикувам на блога.
Румен Попов

УРОЦИТЕ НА ЮЖНООСЕТИНСКО-ГРУЗИНСКИЯ КОНФЛИКТ И
НА ВОЙНАТА В ИРАК

Тези дни станаха две събития, които без съмнение ще променят мнението на международната общност за значителни събития, към които имат пряко отношение много европейски страни, в това число и България. Завърши работата на комисията на Европейския съюз по разследване на причините за конфликта в Кавказ през август 2008 година, а английското правителство прие решение за провеждане на независимо разследване на всички обстоятелства за участието на Англия във войната в Ирак.
Само в някои български медии се появиха кратки съобщения по тези събития. Надявам се, че поне читателите на българския сайт на „Гласът на Русия” ще научат по-големи подробности около тези събития.
До края на юни комисията на ЕС трябва да представи изводите си на ръководството на Евросъюза. Кореспондентът на германското списание „Шпигел” Уве Клусман успял да се запознае с още не обнародваните документи на комисията. Реалните факти, събрани по време на изследването, достатъчно определено отговарят на главния въпрос за отговорността за разпалването на войната в Кавказ. Експертите не са намерили никакви потвърждения на твърденията на грузинския президент Михаил Саакашвили за това, че руска колона с 150 танка влязла в Южна Осетия на 7 август. Обратното, членовете на комисията отбелязват, че Саакашвили концентрирал 12,000 войници и 75 танка още сутринта на 7 август. Като явна улика се възприема отказа на Тбилиси да предостави на комисията грузинската заповед № 2 от 7 август 2008 година, която се смята за ключов документ и за следващите военни директиви.
В резултат мнозинството членове на комисията са склонни да приемат извода, че започнал войната с нападение на 7 август срещу Южна Осетия грузинският президент Михаил Саакашвили. Събраните факти отхвърлят версията на Саакашвили, че неговата страна станала невинна жертва на руската агресия. Освен това, много членове на комисията смятат, че подкрепата на Саакашвили от страна на Запада/и не само/, особено във военната област, е спомогнала за курса на Грузия към конфронтация.
Второто събитие засяга войната в Ирак. Най-после след почти тригодишна съпротива, лейбъристкото правителство на Гордън Браун се съгласи за провеждането на независимо разследване на участието на Англия във войната в Ирак.Трябваше ли Лондон да се въвлича в тази война заедно с Вашингтон? До колко е било обосновано решението на правителството да влезе в Ирак без мандат на ООН? Можеше ли да бъдат избегнати огромните жертви сред мирното население? Тези въпроси постоянно задаваха опозицията и редовите английски граждани, а вероятно и много граждани в България.
Многовековната история на човечеството показва, че политиците, започващи война, и онези, които ги подкрепят, трябва да знаят, че рано или късно техните действия ще бъдат подложени на най-подробен независим анализ. Те трябва да разбират, че заблуждаването и циничната лъжа по отношение на своя народ, е безнадеждна работа. Непременно ще настъпи момент, когато ще трябва да се отговаря за извършеното.
България, както вече споменах, е пряко свързана със събитията в Кавказ и Ирак. Българското ръководство запази мълчание за агресията на САЩ и Англия срещу суверенен Ирак, а по-късно изпрати и военен контингент. В пясъците на тази арабска страна, далеч от родината, загинаха български войници, а за пребиваването на контингента бяха изразходване десетки милиони долари. А по отношение на събитията в Южна Осетия през август 2008 година, българските ръководители не споменаха нито дума за варварската грузинска агресия срещу мирното население на републиката, за хилядите невинни жертви и разрушенията. Но затова пък, България продаваше/може би и сега/ оръжие на режима на Саакашвили, президент и премиер изразиха съболезнования за загиналите грузинци по време на военните действия. За жертвите на южноосетинския народ - нито дума, като че ли такива изобщо не е имало. Ще напомня, че когато през 1999 година американските и натовските самолети бомбардираха Белград и други югославски градове, когато загиваха мирни жители на тази страна, българското правителство на „демократите” и президентът Петър Стоянов не дадоха въздушен коридор над България за самолети на министерството по извънредните ситуации на Русия с хуманитарни товари за оказване на помощ на ранените и пострадалите. Тогава с нехуманна цена българските власти заплатиха за встъпването в НАТО.
Но историята неведнъж е доказвала, че не винаги мълчанието е злато.Не е ли твърде висока цената, която плаща официална София с мълчанието си за това, че страната е член на НАТО и ЕС? Професорът от Бирмингамския университет Уйлям Стенли по повод провеждането на независимо разследване на участието на Англия във войната в Ирак посочва, „че е необходимо да се направят изводи, които да предпазят бъдещите политици от погрешни решения”. Дано това разберат и бъдещите български политици.
Румен Попов

Здравейте,уважаеми читатели на блога, и специално г-н Владимиров и Анонимен.
Радвам се, че по време на моето отсъствие, с диалога си поддържате блога и то в един достоен и приличен стил. Важното е в тази полемика да няма обидени. Несъгласието с тезата, мнението на дру читател не означава, че няма полза от дискусия. Анонимен поставя за обсъждане много интересни теми. Съгласен съм, че на блога трябва да има рубрика за историята на руско-българските отношения, на Русия. Това е изключително интересно за по-младото поколение, което не е било свидетел на много събития. И това ще се опитам да направя, но нали създадох блога неотдавна, а за това е необходимо време. Ще се постарая да потърся компетентни руски историци, аналитици, които да могат да отговорят на поставени от Вас конкретни въпроси. Да, действително някои от архивите все още са закрити, но през изминалите години бяха открити много, които по-рано също се смятаха за поверителни.
Един от въпросите, който дискутираха Анонимен и г-н Владимиров е за паметниците. Моето лично мнение е, че каквито и да са паметниците, в чест или памет на каквото и събитие да са поставени, те не трябва да се разрушават. Защото това е част от историята на всяка страна, която не може да се изтрие. Спомням си едно пътуване до Испания при моя добър приятел Карлос, което ми показа много от забележителностите на тази страна. Недалеч от Мадрид, на огромен стръмен хълм се издига величествен паметник, построен от Франко в негова чест. По време на строителството са загинали много испанци. Попитах Карлос, как се отнася към този паметник на диктатора Франко. Той спокойно ми отговори, че това е епизод, период от историята на неговата страна, и той трябва да напомня на сегашните и бъдещите поколения за диктаторския режим, за да не се повтаря повече никога. Защото който не помни своята история, той няма и бъдеще. С всяка година все повече осъзнавам логиката на мислене и разбиране на историческите събития на Карлос. А как например, да се оценяват действята на някои от прибалтийските републики, където паметници на съветски войни се рушат или преместват, а на тяхно място се издигат обелиски и мемориали на националистически групировки,сътрудничели с нацистите? Нима това е историята и истината за Втората световна война и за приноса на съветския народ в освобождението на техните страни от германските окупатори? Защо трябва да се пречупва съзнанието на младото поколение в посока, която няма нищо общо с действителните факти от историята, и специално за Втората световна война?

Добре е, че в България паметниците в памет на руските освободители от османското иго се съхраняват и почитат. А що се отнася до паметника на Альоша в Пловдив, прав е г-н Владимиров, че това действително е събирателен образ на руските войници, отдали живота си за освобождението на европейските страни от фашистките войски, почит към милионите жертви от страна на Съветския съюз. А нима, това пак е моето лично мнение, беше правилно да се разруши мавзолея на Г.Димитров? Аз лично съм против мавзолеите и смятам за достойно решението на децата на Г.Димитров/с Бойко Димитров сме състуденти от Москва/ да погребат останките на своя баща. А какво , и на кого пречеше ефирната кокетна сграда на мавзолея ? Защо например, не се използва за създаването на музей на Г.Димитров, който има значителен принос в разобличаването на инсинуациите на германските националисти за подпалването на Райхстага. А освен това Г-Димитров, като генерален секретар на Коминтерна има заслуга за спасяването на редица известни международни дейци от преследването на хората от НКВД. Разполагам със сведения от архивите за такива случаи. Или сградата на мавзолея можеше да бъде музей на развитието на България за периода до 1989 година. Нима не е имало такъв период в историята на България? Нима всичко в онези години е било в черни цветове?
Или какво спечели руският народ, и по-конкретно московчани, от събарянето на паметника на Ф.Дзержински в Москва? Нима също не е имало такъв период в руската история, когато под "железната ръка" на Феликс са загинали хиляди невинни хора? Но той можеше да бъде като предупреждение за поколенията, които никога не трябва да допуснат съществуването на подобна система. А и паметници на диктатора Салазар в Португалия съществуват и никой няма намерение да ги разрушава или премества. Всеки народ си има своя история - с черни и светли страници. Но това е неговата история и тя не може да се преписва. В противен случай обществето ще се превърне в хора без памет, които ще предават на следващите поколения изопачена картина на собствената си история.
С това завършвам краткото си участие в дискусията с постоянните и новите читатели на блога. Надявам се, тези дни да се спра на по-конкретна тема от актуалните събития в руско-българските отношения.
Румен Попов

   
  Уважаеми читатели на блога!  
Благодаря на онези, които са забелязали моето отсъствие. От 12 май бяха 20 дни в отпуск, а след завръщането почина тъст ми - Пьотър Михайлович Шаститко, известен индолог, доктор на историческите науки, ветеран от Втората световна война, автор на повече от 100 минографии и 4 книги, който до последния ден, въпреки преклонната си възраст - 86 години, работеше в Института по ориенталистика към Руската академия на науките.
 Надявам се, че сега ще продължем нашия диалог. Радвам се, че такъв се създава и между участниците в блога и то в  дух на взаимно уважение на мнението на всеки от вас. Защото единствено в такъв дух може да се провежда достойна обмяна на мнения.Дори мненията на всички читатели на блога да не съвпадат по някои въпроси, важното е да научим и за други гледни точки. Та нали както казват, истината се ражда в спора.
  Още веднъж благодаря на участниците в блога и се надявам на неговото по-нататъшно активизиране.
   С уважение   Румен Попов